Белошипата ветрушка (Falco naumanni Fleischer, 1818) е дребен сокол с дължина на тялото 29–32 cm и размах на крилата 58–72 cm. В полет изглежда елегантен, с остри крила, тясна опашка и бързи махове. Ноктите са светли. Има дълга опашка с широк черен контур в периферията. Има изразен полов диморфизъм. Възрастните мъжки са много подобни на черношипата ветрушка, но без черни петна по крилата отгоре, с бежови гърди и корем, синьо-сиви надлъжни ивици отгоре на крилата, ръждив гръб и надкрилия. Главата е синя без тъмен мустак. Женските индивиди са много сходни с женските черношипи ветрушки (Cramp & Simmons 1980).

 

 

Сн. Вляво – възрастна мъжка белошипа ветрушка; вдясно – млад индивид (сн. Ивайло Зафиров). 

 

В списъка на IUCN (Международния съюз за защита на природата) видът е в категорията Least Concern, включен е в Анекс II на CITES конвенцията (Конвенцията за международна търговия със застрашени видове от дивата фауна и флора), в Анекс II на Бернската Конвенция (Конвенция за опазване на дивата европейска флора и фауна и природните местообитания), в Анекс II на Бонската конвенция (Конвенция за опазване на мигриращите видове диви животни), Европейски консервационен статус SPEC 1, в Анекс I на Директивата за птиците.
В България е в категорията Критично застрашен (Critically endangered CR) (Големански и кол. 2011), вписан в Анекс II и III на ЗБР (Закон за биологичното разнообразие).

 

У нас в миналото е обитавала скали и земни стени във вътрешността на страната, както и населени места, крайречни стари дървета (Големански и кол. 2011). В други части на ареала обитава сгради в населени места в близост до открити пространства (BirdLife International 2019).

 

 

 (3) Местообитание на белошипата ветрушка в района на Сакар планина.

 

Гнезди колониално и поединично в скални ниши. В други страни и в кухини на покриви и фасади на сгради. Снася 3–6 яйца и има едно поколение годишно в периода април–юни. Белошипите ветрушки не строят гнезда. Размножават се в колонии с до 100 двойки. Женските полагат повече грижа за гнездото, отколкото мъжките. Яйцата снасят в интервал от 2 дена, като инкубационният период започва веднага след снасянето на третото яйце и продължава 28–31 дни. Т.к. мътенето започва със снасянето на третото яйце, първите 3 яйца се излюпват в един и същи ден (Cramp & Simmons 1980). Разликата в размерите на малките от люпилото е предпоставка за съперничество между малките при липса на храна. Малки белошипи ветрушки са наблюдавани да убиват и изяждат други индивиди от люпилото (каинизъм). Родителите хранят малките в продължение на 2 до 4 седмици след излюпване.

 

 

 Сн.  Вляво – женска белошипа ветрушка; вдясно – заета гнездилка в МОАБВ в с. Левка.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Хранене

Хищни птици, чиято основна храна са едри насекоми и дребни гризачи (полевки), но са адаптивни по отношени на избора на храна. Ще изядат всичко, което могат да убият. За плячка избират или най-разпространената в района, или най-лесната за улов. Могат да ловуват и млади зайци, дребни птици, малки прилепи, гущери, змии, жаби и др. (Cramp & Simmons 1980). Възползват се напълно от силното си зрение и остри нокти при ловуване.
 

Европейската популация на вида се оценява на около 30 500–38 000 двойки, което се равнява на около 61 000 –76 100 полово зрели индивида.
Белошипата ветрушка гнезди в палеарктична Европа и Северна Азия. Разпространена е до 500 m н. в. Мигриращ вид, който зимува в Африка, южно от Сахара. От февруари до април видът е многоброен в северните части на Танзания и Южна Кения.
Пролетната миграция е през април, а есенната – през август и септември (BirdLife International 2015). 

 

(4) Карта на разпространение на белошипата ветрушка (IUCN 2019)

 

У нас в миналото е обитавала скали и земни стени във вътрешността на страната, както и населени места, крайречни стари дървета. 
Гнездящо-прелетен и преминаващ вид за страната. В миналото с многобройни колонии, предимно в селища в Южна България. Към 1960 г. числеността рязко намалява, повечето от колониите изчезват. След 1985 г. гнезди главно в Родопите, долината на р. Русенски Лом, Източния Балкан, Сакар и Югозападна България. През 2005 г. вероятно са се наблюдавали само единични двойки, няма известни гнезда. Мигрира в неизвестна численост над цялата страна, след 2000 г. предимно по Черноморието, възможно и в Източна България.
 

 

Намаляването на хранителната база на белошипата ветрушка в резултат от интензивното използване на пестициди и отрови, заедно изоставянето и превръщането на пасищата в обработваеми земи, се считат за едни от основните причини за изчезването на вида в България.

Видът е силно зависим от напълно антропогенно повлиявани местообитания както за хранене, така и за гнездене. Сред заплахите са: разрушаването на места, подходящи за размножаване, директно унищожаване на вида, замърсяване с отровни субстанции в районите на разпространение на ветрушката, сблъсък с електропроводи, както и заплахи по време на миграция и в местата за зимуване.
Най-сериозният проблем днес остава критично ниската численост на популациите и изолацията, които не позволяват на дребните соколи да се възстановят естествено.
 

Работата за белошипата ветрушка на Зелени Балкани датира от 1989 г., когато е регистрирано и последното гнездово находище на вида в Сакар планина. Популациите на вида в съседните ни Гърция и Турция са едни от най-многочислените в Европа, но видът така и не се завръща в България.
За възстановяването на вида в страната експерти на сдружението обединяват усилия в рамките на проект "По-голям шанс за белошипата ветрушка (Falco naumanni) в България – Възстановяване на белошипата ветрушка", LIFE11 NAT/BG/360“ и избират метод чрез директно освобождаване на млади птици в природата.
Изграден е Модул за освобождаване и адаптация (МОАБВ) на белошипи ветуршки в с. Левка в Сакар, където се настаняват млади ветрушки, които са размножени в изкуствени условия в Размножителния център на DEMA в Испания и Спасителния център за диви животни на Зелени Балкани. Спасителният център на Зелени Балкани е единственото място в страната, където вида се размножава в изкуствени условия.
В резултат от целенасочената и последователна работа, белошипата ветрушка е възстановена като гнездящ за страната вид.
Първото гнездене на 5 двойки беше регистрирано през 2014 г. в околността на с. Левка, общ. Свиленград. Постепенно колонията нарастна на размер и през 2017 г. достигна 20 двойки, гнездящи главно в изкуствени гнездилки, поставени от екипа на Зелени Балкани, специално за тази цел. Заедно с това, в рамките на проекта през 2014 г. беше открита друга, непозната преди това, колония на белошипи ветрушки, гнездящи в „Лукойл Нефтохим Бургас”. Това откритие беше направено с участието на работници от фирмата и подкрепата на РИОСВ Бургас.
В момента в района на МОАБВ има приблизително 80 индивида белошипи ветрушки, от които около 20 са размножаващите се двойки.

Всички млади птици, които напускат Спасителния център и Модулът за освобождаване в с. Левка, се опръстеняват с цветни пръстени, чиято индивидуалност позволява да бъдат проследени динамиките в единствената популация на вида за страната (сн. 11). 

Екипът поставя и сателитни предаватели на няколко белошипи ветрушки, чрез които се добива ценна информация за техните придвижвания, разкрива подробности за пътищата на миграция и заплахите по време на дългия прелет.

 

 

• Като се включите в провеждането на мониторинг и проучване на белошипата ветрушка;
• Като станете доброволец и участвате пряко в поддържането и управлението на МАОБВ;
• Можете да направите дарение за опазването на вида ⇒ ТУК;
• Или разпространете информация за вида.

 

Градимир Градев – Експерт Консервационен отдел
За контакти: моб. тел: 0885 609289; е-mail : ggradev@greenbalkans.org

Централен офис на Зелени Балкани град Пловдив
тел.: 032 /62 69 77, 032/62 69 15; e-mail: office@greenbalkans.org

Спасителен център за диви животни – Стара Загора
тел. и факс: (042) 60 77 41; моб. тел.: 0886/570053, 0885/228486