Видове
Малък подковонос - Rhinolophus hipposideros (Bеchstein, 1800)
Описание: Както показва и самото му име, това е най-малкия от европейските подковоноси. Козината е сивокафява отгоре и сивкавобелезникава отдолу.
Размери:
LCp = 35 – 44 mm
LCd = 24 – 30 mm
LTP= 7.7 - 10 mm
LA= 15 – 19 mm
LR= 36 - 42mm
G= 5 - 9g
LCB = 13.4 - 14.5 mm
Разпространение в Европа: той достига най-северно разпространение от
подковоносите прилепи (до 52° на север). Разпространен е от Ирландия, Иберийския полуостров и Мароко, през Южна Европа и Северна Африка до Киргизия и Кашмир, Арабския полуостров, Судан и Етиопия.
Разпространение в България: Обикновен вид в цялата страна. В планините достига 1500 м.н.в.
Местообитания: Пещерен вид, свързан преди всичко с богати на растителност карстови райони, разредени гори, паркове, храсталаци, среща се и в населени места.
Поведение: Полетът е сравнително бавен, но много маневрен, на около 2 - 5 метра над земята. Ловува близо до убежища (обикновено до 5 км) около гори, техни окрайнини, храсталаци, речни брегове, обрасли с растителност, над самата вода, около скали в карстови местности. Сравнително социален вид, но през лятото мъжките и женските живеят поотделно. Летните убежища са разнообразни – постройки (мазета, тавани), пещери, изкуствени галерии, скални струпвания и др. Зимният сън е от октомври до април в пещери и изкуствени подземни галерии. Предпочита вътрешните им части, където температура им е 5 - 9 градуса. Зимува поедничино или на редки групи, с разстояние между отделните индивиди – до 50 см. Стационарен вид – прелетите между зимните и летните убежища обикновено не надвишават 15 км.
Храна: малки летящи насекоми.
Размножаване и развитие: Копулацията се извършва обикновено през есента, но също и по време на хибернация и през пролетта. Бременността трае около 10 седмици. Формира размножителни групи през май-юни, най-често в постройки, съставени от 5-30 възрастни женски. Те раждат по едно голо и сляпо малко между средата на юни и средата на юли. Очите му се отварят след около една седмица. След 3-4 седмици започва да лети. Става самостоятелно на 6-8 седмици. Полова зрялост достига на 1-3 години. Доживява до над 20 годишна възраст.
Природозащитен статус: Строго защитен. Закон за биологичното разнообразие – Приложение 2 и 3, Бернска конвенция – Приложение II, Бонска конвенция – Приложение II, EUROBATS,Директива 92/43/ЕЕС – Приложение 2 и 4, IUCN 2002 – категория уязвим.

Информация от проучванията на вида в НАТУРА 2000 в България, като част от проект „Картиране и определяне на природозащитното състояние на природни местообитания и видове - фаза I".

Разпространение в България. Малкият подковонос е най-често срещания у нас пещеролюбив прилеп установен в над 340 находища (BENDA et al., 2003; PETROV & HELVERSEN, 2011; ЦИЗП непубл. данни) (фиг. 1). Среща се на територията на цялата страна, като най-често е намиран в карстови райони. Рядко е установяван в равнинните райони с развито интензивно земеделие. Не е установяван в най-високите части на планините. Повечето находища са разположени между 100-600 m, но се среща относително често до около 1300 m (PANDURSKA, 1997). Първично пещерен вид, свързан преди всичко с богати на растителност карстови райони. Използва много разнообразни естествени убежища, като предпочита такива с широк отвор. Размножаването у нас е слабо проучено. Размножителните колонии най-често обитават топли тавани, мазета на жилищни постройки, малки пещери, по-рядко в скални цепки. В България, броят на индивидите в летните колонии обикновено е 5-30 екз., рядко повече (ИВАНОВА, 2003; DIETZ et al., 2009b). Зимните убежища са изключително подземни - пещери, минни галерии и тунели. Броят на екземплярите в зимните убежища е между 10 и 50, рядко над 100. Малкият подковонос е стационарен вид (BERON 1963; DIETZ et al. 2009a, 2009b). Разстоянието между летните и зимни убежища обикновено не надвишава 15 km. Хранителната биология на вида у нас е слабо проучена, но малкото известни данни показват, че малките подковоноси използват алтернативни убежища и хранителни местообитания в радиус от около 5-10 km от лятното убежище, а индивидуалният участък е територия в радиус 5-10 km от убежището (Ch. Dietz, Т. Иванова непубл. данни). Ловува в широколистни и смесени гори, храсталаци, окрайнини на гори, край обрасли с растителност реки, около скали в карстовите райони. Продължителността на живота достига до около 21 години (HARMATA, 1982).

Над 80% от около 340-те  известни находища на вида са открити или потвърдени след 1990 г. Информацията за разпространението може да се счита като актуална и е пригодна за картиране на национално ниво и ниво зона.

Описание на вида. Най-малкият от подковоносите прилепи. Совалката e < 43 mm (обикновено 36 – 41 mm), D5: 46 – 53 mm, D3: 51 – 57 mm, P4.1: 5.7 – 7.5 mm; P4.2: 12.0 – 14.2 mm. Върхът на седлото (= долният израстък на седлото) е ясно по-дълъг от свързващия израстък и в профил изтъняващ към върха. Козината е мека и рядка, на цвят – сива до черна (при младите индивиди) и кафеникава при възрастните. Долната устна има една гънка (фиг. 32). CF-честота 108-115 kHz. За повече подробности виж в българския превод на определителя на DIETZ & VON HELVERSEN (2004).

 

Оценка на националната численост на вида е направена на базата на математически модели, в рамките на проект „Картиране и определяне на природозащитното състояние на природни местообитания и видове - фаза I“. Оценката, направена в рамките на проекта, посочва следната численост за вида:

Показател

В България извън Натура

В Натура

Общо в България

В Натура

(%)

Площ на потенциални местообитания при праг над 0.3

5 664 km2

6 086 km2

11 750 km2

51,8%

Средногодишна численост

5 098 екз.

2 875 екз.

7 973 екз.

36.1%

 

Заплахи за вида: сред основните заплахи за вида в страната са  затварянето на пещери и галерии; разрушаването на сгради и построени от човека конструкции; безпокойството в пещерите, вслествие на  пещернячество и  посещения на пещери за отдих ;вандализма.          Негативно въздействие оказват също така интензифицирането на земеделието, използването на биоциди, хормони и химикали, отстраняването на горския подлес, използването на биоциди, хормони и химикали (в горско стопанство), замърсяването на подземни води.

Състояние на европейската популация на вида. Статусът на вида в 25-те страни-членки в периода 2001-2006 г. е определен като „Неблагоприятен-лош“ само в Средиземноморския и „Неблагоприятен-незадоволителен“ в Континенталния и Атлантическия регион (European Topic Center, 2009). Общият природозащитният статус на вида в предишния период за докладване по Чл. 17 е бил „Благоприятен“ само в Унгария, Словения, Великобритания и Ирландия. Много находища в страните-членки от Централна и Западна Европа са изчезнали преди всичко в резултат на безпокойство, загуба на убежища, интензификация и химизация на селското стопанство, фрагментация и изолация на подходящите за вида местообитания (JACOBS et al., 2008). „Неблагоприятен-лош“ е статусът на вида в Германия, Белгия и Италия.България добавя Черноморския биогеографски регион в разпространението на вида в границите на ЕС (2012).

Състояние и тенденции –  България. България добавя Черноморския биогеографски регион в разпространението на вида в границите на ЕС (2012). Крайната оценка на природозащитния статус на Myotis emarginatus в трите биогеографски региона е че видът е в благоприятно природозащитно състояние.

 




 
Виж Зелени Балкани във Facebook