Видове
Пещерен дългокрил – Miniopterus schreibersii (Kuhl, 1817)
Разпознаване: Среден по размери прилеп с много къса муцуна и силно изпъкнало и закръглено чело. Козината е къса. Окраската на гърба е от сивокафява до пепеляво сива, а долната страна – по-светлосива. Муцуната, ушите и мембраните – сивокафяви. Ушите – къси, не надвишават височината на главата. Крилата са дълги и тесни.
Размери:
LCp = 50 – 65 mm
LCd = 50 – 60 mm
LTP = 9,5 – 11 mm
LA= 10 - 13,5 mm
LR = 42 – 48 mm
G= 8 -15 g
LCB = 14,1-15,5 mm
Разпространение: Мароко и Южна Европа (на север до Средна Франция, Швейцария, Австрия и Чехословакия), през Кавказ и Иран, по-голямата част от Китай и Япония, по-голямата част от Индомалайския регион, Нова Гвинея, Соломоновите острови, Австралия, Африка (без Сахарския район), Мадагаскар, Бисмарков архипелаг, о. Бугенвил.
Разпространение у нас: Чест и многоброен обитател на пещерите в ниските части на страната. Рядко в планините – вероятно по време на сезонните миграции.
Местообитание: Карстови райони.
Поведение: Дългокрилите прилепи са изключително добри и издръжливи летци. Хранят се често, далече от убежищата. Ловуват на 2-20 метра височина. У нас са изцяло свързани с пещерите. Летните убежища обикновено са малки, сухи и проветриви пещери или привходните части на по-големите пещери. Известни са случаи на находки (вероятно на мигриращи екземпляри), в плитки ниши, под покриви на сгради др. Силно колониален вид. Понякога формира многочислени колонии от порядъка на няколко десетки хиляди екземпляра, които образуват плътни струпвания по сводовете на пещерите. Обикновено колониите са смесени с други пещерни видове. Размножителните колонии обикновено се състоят от около 70% възрастни женски и до 30% възрастни мъжки. Зимува в пещери, от ноември до март, при температура 7-12 градуса. В България е известна една от най-големите зимни колонии, достигаща до 80 000 екземпляра. Извършва сезонни миграции през пролетта и есента, по време на които използва междинни временни убежища. Най-дългият прелет регистриран у нас е 100 км, а най-дългите известни миграции – 750 км.
Храна: Основната част от храната са нощни пеперуди, различни двукрили и бръмбари.
Размножаване и развитие: У нас копулацията обикновено е през есента (понякога и през пролетта) в „летните“ пещери. През този период прилепите са разпръснати на групи от 2 до 10-15 индивида из цялата пещера. Женските раждат по едно малко в края на юни, началото на юли. Полова зрелост достигана 2-годишна възраст. Максималната регистрирана продължителност на живота е 16 години.
Природозащитен статус: Строго защитен. Закон за биологичното разнообразие – Приложение 2 и 3, Бернска конвенция – Приложение II, Бонска конвенция – Приложение II, EUROBATS,Директива 92/43/ЕЕС – Приложение 2 и 4. IUCN 2002, категория рисков-потенциално застрашен.

Информация от проучванията на вида в НАТУРА 2000 в България, като част от проект „Картиране и определяне на природозащитното състояние на природни местообитания и видове - фаза I".

Разпространение в България: Пещерният дългокрил е типичен обитател на карстовите полупланински и планински райони. В България са известни около 190 находища (BENDA et al., 2003; ЦИЗП непубл. данни) (фиг. 1). Разпространен е на територията на цялата страна, без най-високите части на планините. Повечето находища са между 100 и 600 m н.в. Обитава целогодишно само подземни убежища – карстови и вулкански пещери, минни галерии, по изключение влажни мазета на необитаеми сгради. Формира размножителни колонии с численост от 500 до 10 000 екземпляра, често смесени с Myotis capaccinii. В страната са известни около 20 размножителни колонии и 5 летни неразмножителни колонии (ПЕТРОВ, 2010). Максимумът на ражданията е през периода 20 юни - 10 юли. Зимува само в подземни убежища при температура между 6º и 9º С. В България са известни 14 значими зимни убежища, всичките в пещери. Над 95% от зимуващата популация е в три от тях: Парниците, Деветашката и Дяволското гърло. Пещерните дългокрили са добри летци, с бърз и маневрен полет, което е предпоставка за денонощни хранителни (до ок. 20 km) и сезонни миграции между убежищата си от порядъка на 50 до 150 km. Най-дългият доказан прелет у нас е 118 km (BERON, 1963), но потенциално съществуват и по-дълги миграционни трасета, които видът използва (HUTTERER et al., 2005; PETROV & HELVERSEN, 2011).

 

Сто и седемдесет от известните 190 находища у нас са били потвърдени след 1990 г. Информацията за разпространението може да се счита като актуална и е пригодна за картиране на национално ниво и ниво зона. Най-новите данни за вида са събрани в рамките на проект „Картиране и определяне на природозащитното състояние на природни местообитания и видове“. След два сезона теренни изследвания (2011-2012), Miniopterus schreibersii  беше потвърден в 58 зони и новоустановен в 9 зони в мрежата Натура 2000 в България. Броят на регистрираните находища е 220.

Описание на вида. Ушите са къси и триъгълни и не достигат до върха на главата, която има гъста, къса и щръкнала козина достигаща до основата на носа Муцунката е къса и се забелязва слабо изразена гърбица на черепа си. Козината по гърба е сивкаво-кафява, понякога кафява или дори черна. Коремната страна е с леко по-светло сив оттенък. Крилото е много дълго и тясно, в състояние на покой третият и четвъртият пръст са сгънати навътре в ставата между първата и втората фаланга. Совалката е дълга 42.4 – 48.0 mm, D5: 48 – 56 mm, D3: 78 – 89 mm. Пенисът е тесен и дълъг. За повече подробности виж в българския превод на определителя на DIETZ & VON HELVERSEN (2004).

Оценка на националната численост на вида е направена на базата на матемотически модели, в рамките на проект „Картиране и определяне на природозащитното състояние на природни местообитания и видове“ - фаза I. Популацията на вида в страната е оценена по следния начин:

Показател (%)

В България извън Натура

В Натура

Общо в България

В Натура

Площ на потенциални местообитания при праг над 0.3

1642 km2

2690 km2

4333 km2

62.1%

Лятна численост

21 241 екз.

64 236 екз.

85 477 екз.

75.2%

Зимна численост

11 968 екз.

119 683 екз.

131 651 екз.

90.9%

Средногодишна численост

16 605 екз.

91 960 екз.

108 564 екз.

84.7%

 

Заплахи за вида: сред основните заплахи за вида са безпокойството в пещерите, вандализма, затварянето на пещери или галерии, разрушаването на сгради и построени от човека конструкции,  както и интензифициране на земеделието, използване на биоциди, хормони и химикали, отстраняване на горския подлес, използване на биоциди, хормони и химикали (горско стопанство), генериране от ветрова енергия, замърсяване на подземни води.

Състояние на европейската популация на вида. Статусът на вида в 25-те страни-членки в периода 2001-2006 г. е определен като „Неблагоприятен-лош“ във всички региони от ареала на вида- Алпийски, Атлантически, Континентален, Панонски и Средиземноморски. Общият природозащитен статус на вида в предишния период за докладване по Чл. 17 в страните е бил „Неизвестен“ в Гърция и Испания, „Неблагоприятен-лош“ в Италия, Франция, Австрия, Словакия и „Неблагоприятен-незадоволителен“ в Португалия, Унгария и Словения (European Topic Center, 2009). Видът се счита за изчезнал в Австрия и Германия. Основните заплахи свързани с намаляването числеността на вида са употребата на пестициди и безпокойството свързано с пещерния туризъм и унищожаването на подземните убежища (HUTSON et al., 2008).

Състояние и тенденции –  България: Статусът на вида в България е определен от проекта за картиране в НАТУРА, като „неблагоприятен-незадоволителен“ със стабилна тенденция.

 




 
Виж Зелени Балкани във Facebook